Отново ще пиша по тази тема. Не защото няма за какво друго. Ще пиша отново, защото наистина e нужно. Нужно е всяка майка да чуе и да разбере това.
Аз също съм мама и съм абсолютно наясно, че следващите редове са по-лесни за написване, отколкото за осъществяване на написаното. Осъзнаването на смисъла им обаче е много важен. От това зависи както психичното здраве на майката, така и на детето.
Съвпадение или не, в рамките на седмица към мен се обърнаха две майки. Случаите им бяха толкова идентични, че в началото си помислих, че или някой си прави шега с мен, или говоря с една и съща жена, но бъркам имената.
И двете с момчета, вече големи мъже, и двете искат да помогната на децата си – тези пораснали момчета – да бъдат здрави и щастливи. Майките, тези клети женици ходят по какви ли не специалисти – психолози, терапевти, шамани, лечители, гадатели…и страдат, защото не намират лек. Чудото не се случва. Чуват почти едно и също: Оставете ги да се справят сами! Те вече са големи!
Майките, тези клети жени, „разбират”, че така трябва, обаче не разбират какво точно означават тези думи. Нали „детето“ ще загине „ако аз не направя нещо”, „сигурно ние с баща му сме виновни”.
Професионалната етика не ми позволява да разказвам случаите, пък било то и със сменени имена, но мога да отбележа, че „децата” са минали Христовата възраст.
Пустият му контрол и чувството, че „без мен детето ще загине”.
И все се питам: майката ли не може без детето или то без нея? Кой е по-зависим?
Това, което съм забелязала е, че децата страдат, защото нямат право да се провалят, просто нямат право. Мама ще бъде разочарована. Всички нейни надежди, мечти, неосъществени амбиции ще се сринат ако „аз сгреша” и ако „не правя онова, което мама счита за правилно живеене”. И хем на това дете му се иска да разпери крила, хем изпитва чувство за вина при мисълта, че ще избяга. Как да разочаровам мама. В някакъв момент става и удобно, и много трудно.
А може да е много по-лесно. „Сине/дъще, вярвам, че ще се справиш. Ако имаш нужда от помощ – повикай ме. Тук или горе, аз винаги ще бъда до теб, но ти трябва да изминеш своя път и аз вярвам, че имаш силата, куража и нужните дарби, за да се справиш. Повярвай и ти. Нека Бог и Богородица да те закрилят.”
Вчера мой довереник – мъж, в края на сесията ни ми сподели една история.
„Наблюдавах семейство гълъби. Имат малко и дойде време да го учат да лети. Както знаеш ние сме на последния -14ти – етаж и е доста високо. Майката го клъвва и го бута, малкото пищи от страх. Стига до ръба и не иска да пада. На втория ден същото. Този път „полита” от покрива до нашата тераса и неумело се връща нагоре. На третия ден същото, но полета е по-дълъг и се пробва да се върне. Майката не дава. На четвъртия ден вече го нямаше. Знаеш ли какво установих? Този урок по летене можеше да се случи и от втория етаж. Съгласи се, че не е нужно да се качваш чак на 14-ти, защото както от 14-ти, така и от втори етаж може да се пребиеш или да те изяде котка когато паднеш. Но когато падаш от високо, имаш достатъчно време да преодолееш страха и да (вземеш решение) да разпериш крила, за да полетиш и оцелееш.”
Не цитирам много точно, но мисля, че разбирате смисъла. Аз вярвам в интелигентността на аудиторията си.
За да бъдат децата ни щастливи са нужни няколко неща:
- Ние самите да сме се справили със собствените си демони
- Ние самите да сме се справили със собствените си страхове
- Ние самите да можем да понасяме болка
- Ние самите да вярваме в децата си и способността им да се справят
- Ние самите да ги пуснем и да им дадем достатъчно пространство да падат, за да могат да летят
- Ние самите да сме се научили да летим
Какъв е вашият опит?
Помнете: за да се научим да летим, трябва да се научим да падаме.
