„Имало едно време…”.
Така започват почти всички приказки. Така започваше да ми разказва и моята баба. Никога не ми отказваше приказка преди сън. Вероятно това е и една от причините толкова да обичаме бабите, нали?! Баба обичаше да ми разказва истории, в които героинята е с моето име. Аз пък я карах да го смени: „Бабооо, това съм аз, не искам такава. Искам друга история, измислена:)” Помня обаче една приказка, в която по някое време героите казваха: „бягайте да бягаме, че отдолу идат …” . Ще остана политически коректна, защото целта не е да бъде засегнат някой и да си „изгубя мисълта”. А мисълта беше за терапевтичната сила на приказките.
Нашият народ има изключително богато приказно творчество.
Разказите понякога са страшни, понякога са малко тъжни, има весели или пък вълшебни, но винаги са поучителни и лечебни. Истории, вплели в себе си мит и реалност, уроци за светлината и тъмните сили. Кой не е слушал за змейове, лами, самодиви, вълшебни елени, еднорози и джуджета-помощници?! А кой от вас знае повече за символния смисъл на тези митични, магични същества?
Приказките са най-достъпният и лесен начин едно дете да бъде научено на живота, без да му бъде натяквано. Те са магичен инструмент, по който децата да се учат на смелост, да различват категориите добро и лошо, красиво и грозно, грешно и правилно.
„Отдолу идат..”. Тогава и много дълго след това съм се чудела защо баба ми разказваше толкова често тази приказка. После, когато пътят ми се пресече с родовата терапия, картината ми стана ясна. Баба е лекувала душата си и ми е предавала памет – родова памет…
Неслучайно приказките са често използван и препоръчван инструмент именно в родовата терапия. Лек и достъпен начин, който доверениците* могат да ползват, за да предадат определено травматично събитие в рода си на своите потомци. Довереникът бива подтикван също и да създава сам такива приказки. Така те стават по-лични и още по-натоварени със смисъл и лечебна сила.
А знаете ли, че в Санкт-Петербург има институт за работа с приказки?
Един от водещите специалисти там е Татяна Д. Зинкевич-Евстигнеева, която твърди, че „когато става въпрос за такъв род терапия, се има предвид съвместното разкриване заедно с клиентите, на тези знания, които живеят в душите на хората, а в един момент се явяват и като психотерапевтични”. И още „тя (терапията) може да активира латентните ресурси на личността, неговия потенциал”.
Връщайки се назад във времето, помня, че моите любими бяха: „Пепеляшка”, която очаква своя звезден миг и принца на белия кон и историята за Крали Марко и конят му Шарколия. И аз си мечтаех за такъв необикновен кон. Да яздим на воля, да спасяваме хора в беда и да притежаваме безмерна сила. Тази ми мечта сигурно ме срещна с уроците по езда. Вълшебно време беше, нищо, че повече помня паданията (За падане на юнака от коня не се разказва много в приказките:)).
Сега чета на моите деца. И те си имат любими. И се радват когато си измислям истории. За разлика от мен обаче, дъщеря ми обича героините да носят нейното име – особено ако са калпазанки:)
Така е било. Така е и така ще бъде. Разказването на истории винаги е било начин за обмяна и споделяне на житейски опит, както и за възпитаване в определени морални категории и норми. И нека думата „норми” да не ви плаши, защото липсата на такива е по-вредна. Но, затова, някой друг път.