Сигурна съм, че безброй много пъти сте чували за Силата на мисълта. Колко е важно да внимаваме какво си пожелаваме, защото може да ни се случи. Или да насочим вниманието си към това, което искаме, за да ни се случи 🙂
Някои от нас приемат тези съвети с недоверие и усмивка. Други, като мен, отдавна са се убедили, че начинът, по който ще протече животът ни, изключително много зависи от това как и какво мислим.
Ще пропусна теорията и ще ви разкажа две истории. Едната е от ученическите ми години и споменът е много ярък. Сякаш беше вчера. Толкова бях впечатлена от откритието си! Другата, няма как да не помня, защото участник е самият Йордан Йовчев. Един от най-великите ни спортисти!
И така, история първа.
Била съм вероятно в седми клас. В програмата за деня от разказа, беше заложен и час по английски. Имахме и домашно, което предстоеше да представим. Бяхме втора смяна и чаках да стане време да тръгна към училище. Помня ясно, че стоях на терасата на апартамента ни. Гледах през прозореца и си представих цялата картина. Как влиза учителката, пита ни за домашните, започва да ги проверява. Взима моята тетрадка, похвалва ме пред всички за изпълнението (какво точно й е харесало не помня). Казва някакви неща.
Отидох на училище. Започна часа. Какво последва?! В часа по английски преживях всичко, което си бях “измислила” няколко часа по-рано. С всички детайли. И няма да го забравя никога, най-вероятно!
История номер 2
Когато синът ми беше на пет (някъде там) решихме да го запишем на спортна гимнастика. Вярвам, че спортът, освен явните за здравето и фигурата ползи, има и едно много важно предимство: учи на дисциплина. А дисциплината е нещо, което ужасно много ни липсва в последните години.
Та. Правеше фантастични номера, харесваше му и аз прецених, че ако се занимава по малко, без напрежение и излишни родителски амбиции, ще му бъде от полза. Разбира се, много бих била щастлива и горда да го видя световнопризнат. Кой ли родител не би?! Като за начало обаче, дисциплината и постоянството щяха да са достатъчни. Не веднъж и дваж съм му разказвала за Данчо Йовчев и детето даже му беше научило името. И така. Решението бе взето и ми предстоеше на следващия ден да заведа Юли в залата на стадион Раковски.
Предната вечер се вълнувам. Въображението ми започва да работи. “Ами, ако стане голям, велик, като Данчо Йовчев!” Дисциплина, дисциплина, ама аз вече си се представям как крещя по трибуните и давам интервюта като Майката на големия Юлиян Пашков! И стигнах до момента, в който си представих как отиваме с Юли до стадиона. Паркирам колата и срещу мен се появява не кой да е, а самият Йордан Йовчев. Правя леко отклонение, за да спомена само, че до онзи момент кракът ми не беше стъпвал на стадиона, а още по-малко да видя на живо този велик спортист. Та, появява се той, аз го поздравявам и го моля да се снима с Юлиян. Един вид: снимка на настоящия шампион с бъдещия.🙂
Ще помоля да избягвате иронията, защото съм убедена, че всяка майка тайно се надява детето й да стане “поне капитан”. Помните тази емблематична песен от любимия на моето поколение “Васко да Гама от село Рупча”, нали?!
Развитието на случката в реалността.
Събуждам се на сутринта. Подготвям детето и в ранния следобед потегляме. Влизам на паркинга. Няма места и малко се изнервям. Обръщам колата да изляза и се разминавам с колата на кого?! Познахте.
Разтуптя ми се сърцето от вълнение. Паркирах някъде. Свалих бързо Юлиян и се затичах в посока към залата. Имам да осъществявам сън, не е шега работа! Йордан Йовчев все още не беше слязъл от колата си. Говореше по телефона. Аз чакам търпеливо. Той вижда, че “някаква луда” чака пред колата му и го държи под око и се бави. Обаче аз съм търпелива. Накрая излезе. И го посрещам с думите:
“Г-н Йовчев, извинявайте, но снощи Ви сънувах!”
Не искам и да знам какво си е помислил в този момент. Мога само да предположа:)
Дърпам Юлиян и отправям молба за снимка със сина ми – моята гордост. Йордан Йовчев, леко изнервен, но все още възпитан, казва: “Ама той дали иска!”
Аз: “ Юли, искаш ли да се снимаш с Йордан Йовчев, маме?”
Юли: “Не, не искам.”
Иска, не иска, снимах ги. То, детето, няма как да знае колко усилия се изискват, за да предизвикаш определени събития. НО, случи ли се СРЕЩАТА от съня ми?! Случи се.
Затова:
Внимавайте какви мисли ви минават! Освен когато не внимавате! (тук слагам намигащо човече).