Няма нужда да живеем в миналото, но познаването му е освобождаващо.
Не можем да променим другите, но можем да променим начина, по който реагираме на техните действия спрямо нас.
С това твърдение, под една или друга форма сме запознати всички, нали?!
А какво ни кара да мислим, че в числото на другите не влизат и членовете на нашето семейство: майка, баща, брат, сестра, съпруг, дете?!
- Кръвната връзка?
- Времето, в което толкова дълго сме заедно, че вече ги приемаме като част от нас?
- Друго?
Ако бъдем дълбоко наранени от приятел, така, че да не можем да простим, колкото и да ни е трудно, ние сме в състояние да го „извадим” от живота си. Постепенно, с времето, емоцията утихва и в някакъв момент ни става дори безразлично.
Какво се случва обаче, ако този, който ни е наранил, е част от семейството? Сякаш с времето става още по-болезнено. Хем е трудно да „изведеш” този човек от живота си, хем ако го направиш е болезнено, хем после се връща… Като в омагьосан кръг. Какво да направим тогава?
Преди месец бях поканена на семеен празник на моя приятелка и довереничка. Поводът беше прекрасен (умишлено не уточнявам какъв). Тя искаше да бъде незабравим. В мечтите си беше „нарисувала” красива приказка и всичко изглеждаше толкова мило и романтично. Там, в нейната приказка всички роднини се радват на компанията си. Впечатлени са от избора на ресторант за повода. Подкрепят я и правят всичко по силите си, за да остане този ден незабравим. Носи се детски смях и хората се обичат.
Да, ама не. Не се получи точно така. И, след поредното фиаско, Л. ми се обади, за да изплаче болката и се зарече повече да не рискува да си причинява това. С горчивина сподели, че явно трябва да се примири, че нейните роднини трудно ще се съберат, за да празнуват заедно, без да се изпокарат или да й дадат поне два повода да изпита силно-негативни чувства към тях.
Държа да уточня, че от близо година Л. полага доста усилия, работейки в рода си. Постигна сериозен напредък в отношенията със своята майка, но, все нещо се носи из въздуха.
Е, това не е изолиран случай. Сигурна съм, че на много от вас тази ситуация е доста позната. И идва да ни напомни, че нашите роднини, колкото и да са ни близки, също влизат в кръга на ДРУГИТЕ. От своя страна ние също сме в кръга на техните ДРУГИ.
Ще ви издам една тайна обаче. Истината е, че няма нужда да полагаме свръх усилия и на всяка цена да искаме да постигнем идилия. В крайна сметка всеки от нас носи на гърба си и в кръвта си своето минало. Ако бъдем осъзнати за този факт, можем да намерим решение на доста проблеми, с които се сблъскваме.
В документалния филм „Мъдростта на травмата”, д-р Габор Мате, анализирайки свой клиент казва:
„Ние не реагираме на случващото се. Ние реагираме на възприятието за случващото ни се. Създаваме света в умовете си. Не реагираме на настоящия момент. Реагираме на миналото. „
Сега си представете колко освобождаващо би ни подействало когато успеем да открием корена на своето поведение и реакции, анализирайки миналото. А когато успеем да разберем причините поради които нашите най-близки хора реагират или се държат по един или друг начин спрямо нас, връщайки ги към тяхното минало. А то, бидейки една кръв, е в определен смисъл и наше минало. Разбирате ли накъде ви водя?
Познаването на миналото е освобождаващо. Да, в много случаи болезнено, но винаги освобождаващо.
Остава да решите дали искате да бъдете свободни?
И, ако прецените, да поставите граница – място, до което не бихте допуснали нечия друга свобода…