faith дете вяра - Copy

Децата са безстрашни

Напоследък все по-често ми се случва да чувам думата СТРАХ. В ситуация на Covid, едва ли ви учудва и затова ще пропусна това безумие (поне засега). Но аз чувам тази дума от своите довереници в различен контекст. Страх, че няма да се справя. Страх, че ще остана сама. Страх, че няма да мога да имам деца. Страх, че ще загубя работата си или, че няма да успея да се реализирам в професията, която ми харесва. Но онзи „страх”, който истински ме провокира да напиша този пост е манифестирания страх ЗА ДЕЦАТА. Че „няма да се справят без мен”, „че ще им се случи нещо лошо”, „че няма да успеят в живота”, „че ще си отидат преди мен”, „че няма да са щастливи”…ЗАЩО?

страх смелост детеАз бих обобщила страха като липса на вяра.

Липса на вяра в ТВОРЕЦА. В онази божествена светлина, която ни е довела тук, на Земята. И си зададох въпроса: Ако сме достатъчно смели да изберем да се материализираме в избрано тяло и да живеем тук, защо или кога започваме да се страхуваме? Кога забравяме за тази смелост, за светлината, от която сме създадени и навлизаме в тъмното? В дебрите на страха, неверието, отчаянието.

Кога?

Да, изучавайки Родова терапия си дадох ясна сметка, че нашите страхове често принадлежат на някого от предците ни. На някоя баба, преживяла драматични раздели и загуби. На дядо, изживял ужасите на войната. На някого, близък до семейството, несправедливо носещ бремето на вината и какво ли още не. НО, остава въпросът за БЕЗВЕРИЕТО. Липсата на вяра в твореца. Остава въпросът КОГА? ЗАЩО?

Избирам да дойда. Душата ми избира да дойде. Значи има смелост. Значи има вяра, че ще се справи  и някъде по пътя, тази вяра полека угасва.

Наблюдавам децата си – най-големите ми учители. Вярват в сътворението. Времето за тях е абстрактно понятие и са любопитни към всичко. Помня как, когато синът ми беше на около 3 години, бързайки за поредна сутрин към яслата, за да не закъснея за работа, думите му отекнаха в съзнанието ми. „Мамо, виж как са цъфнали дърветата! Много е красиво, нали?!”. Или онези пъти, в които ме спира и възкликва: „Я, този облак прилича на Ръката на Бог!”.  Когато дъщеря ми, която е на 3 и половина ми казва: „Мамо, много бързо вървиш и не ме чакаш. Я виж това жълто цвете. Чакай, ще ти подаря това камъче и ще ти дам битка (някаква награда е:)), защото се справяш добре. ”Децата – най-големите ми учители. Те, в които живее Бог. И ние, порасналите деца се страхуваме, че те няма да се справят. Ще се справят. С всичко. Повярвайте ми. Достатъчно е да ги обичаме. Да им вярваме и да не им прехвърляме собствените си страхове. Защото децата се раждат необременени. Те са способни. Те могат. Те виждат цялата пъстрота и красота на света, в който живеем.

ТЕ СА БОГ.

Децата са безстрашни. Да не вярваме в тях и в способността им да се справят, означава, че не вярваме в БОГ. Означава, че сме забравили за онази светлина, с която идва всеки от нас (или почти всеки) и която ни води по пътя.

Затова бих ви призовала: ВЯРВАЙТЕ в децата.

Обичайте ги безусловно и им покажете, че обичате себе си, защото те се учат така. Децата учат от примера. Подкрепяйте ги в мечтите им, в дързостта им, в смелостта им. Изхвърлете страховете си. Призовете техните Ангели пазители да ги закрилят и да им помагат винаги когато срещнат трудност в живота си. Защото в живота има и предизвикателства (както е модерно да ги наричаме напоследък). Достатъчно е да си кажете: Моите деца са щастливи деца! Те могат. Те са успешни. Те ще се справят с всичко по най-добрия възможен начин. Аз вярвам в тях и ги благославям.

АЗ ВЯРВАМ. АЗ ЗНАЯ.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Shopping Cart