Истинската любов не е в това да предпазим от всяка болка, а да дадем опора, докато минаваме през нея.
Колко често бързаме да помогнем, да облекчим, да направим нещата вместо детето — защото ни боли, когато го видим безпомощно. Това, което не осъзнаваме е, че така му отнемаме възможността да открие собствената си сила.
Да обичаш, без да спасяваш, е акт на доверие, на зрялост, на „вярвам в теб“.
Понякога този баланс между обич и граници изглежда почти невъзможен.
Между тревожните съвети в социалните мрежи, между статиите за „осъзнато родителство“ и купищата очаквания, майките често губят интуицията си и започват да се съмняват в това, което природата им е дала по рождение – да усещат.
Случайно да сте попадали на термините: „култура на свръхзащита” или „интензивно родителство“? Защото, когато любовта се смеси с вина и страх, тя се превръща в спасителна мисия, а не във връзка.
Вчера, за пореден път, се срещнах с темата за „самообвиняващата се майка“. При мен дойде млада жена, която се опитва да се справи с гнева си. Попитах я кога най-често се проявява, кое точно я кара да избухва. Тя ми разказа, че напоследък много се гневи на детето си .
„Връщам се от работа – уморена, но решена да помогна за домашните. Обяснявам задачата, уточняваме стъпките, разбираме се какво трябва да напише и излизам от стаята, за да свърша нещо друго. След 15–20 минути се отивам да видя какво се случва – детето седи на дивана с телефона, а домашното още стои ненаписано. И в този момент не издържам. Зная, че не трябва да се гневя – това е дете. Трябва да съм търпелива. Но просто не мога…“
Познато ли ви звучи?
На мен – да. И не само защото го чувам често в кабинета, а защото това усещане за безсилие и вина сякаш витае във въздуха. Дори на рождения ден, на който бях наскоро с дъщеря ми, няколко майки стигнахме до извода, че днешните родители са направо безпомощни.
През последните години наблюдавам как се появи нещо като нова вълна – „културата на свръхзащита“. Постоянно говорене за „емоционална интелигентност“, която уж трябва да ни сближи, но често се превръща в инструмент за вина, манипулация и страх да не сбъркаме.
Изведнъж децата се оказаха толкова крехки и раними, че родителите започнаха да се движат около тях „на пръсти“, за да не ги наранят, да не ги пречупят.
И така – стъпка по стъпка – започнаха да губят доверие в собствената си способност да бъдат родители. Да се съмняват в инстинкта си. Да прехвърлят отговорността, която принадлежи на зрелия човек, върху подрастващите.
Ефектите вече се виждат: деца, които трудно поемат отговорност дори за най-обикновени неща, които проявяват арогантност, апатия, често депресивни или агресивни реакции.
И все пак… защо се случва това?
Мисля, че коренът често е в изначалното чувство за вина, което е заложено в сърцето на майката. Във вярата, че ако е търпелива, мека и разбираща до крайност, то тя ще бъде „добра“.
Ако не повиши тон – ще е осъзната. Ако се гневи – значи се е провалила.
Съгласете се, че тази вина е много изтощаваща.
И за да я потисне, тя компенсира – с обяснения, уговорки, преговори, с безкрайно разбиране към детето и все по-малко разбиране към себе си.
Така границите се размиват. И постепенно майката спира да усеща къде свършва нейната отговорност и започва тази на детето.
А пазарът, разбира се, веднага подхваща този страх – предлага още „правилни начини“, още книги, курсове, уебинари как да бъдеш „достатъчно добра“.
Парадоксално е, но тази динамика е удобна и за самите деца – поне в краткосрочен план. Те получават комфорт, внимание, дори усещане за власт. Но в дългосрочен план цената, която плащат е висока: липса на устойчивост, ниска толерантност към фрустрация, зависимост от външно одобрение.
Истината е, че децата не са крехки. Крехко е родителството, което се страхува да бъде стабилно.
Несигурният, колеблив родител предава именно тази несигурност нататък – под формата на страх, зависимост и объркано усещане за собствените граници.
Днес вече можем ясно да видим последствията от тази, нека я наречем, „мека“ култура – но и първите проблясъци на ново поколение родители.
Те започват да търсят баланса между емпатия и твърдост, между „да те чуя“ и „да поставя граници“.
Искрено се надявам, че няма да ни отнеме дълго, за да си припомним, че любовта не означава отсъствие на граници, а спокойното им поддържане.
А ако се вгледаме още по-дълбоко – през архетипите – можем да разберем защо толкова много майки днес се вкопчват в свръхгрижата. Там, в нейните корени, живее архетипът на Ранената майка – онази, която някога е обичала без опора и днес се страхува да не нарани, както някога е била наранена тя.
Ето как да я разпознаем:
Ключова емоция: вина, страх, недостиг
Основен импулс: „Нека не страда, както страдах аз.“
Проява: свръхгрижа, тревожност, вина при поставяне на граници.
Послание към детето: „Без теб не зная коя съм.“
Резултат: детето се научава да улавя емоциите на майката и да я „успокоява“ с послушание или манипулация.
Корен: нерешени собствени рани от детството или майчината линия – липса на емоционална сигурност, често и преживяно изоставене.
Коя е посоката на изцеление:
– Признаване на собствената болка без да се пренася върху детето.
– Връщане на отговорността – „Моите чувства са мои. Те не са твоя отговорност.“
– Заземяване – да се почувства, че е в безопасност в настоящето.
Всяка жена в една или друга степен носи белезите на този архетип, включително на перфектната и сънзателната майка, стремейки се през цялото време да достигне до архетипа на ЗРЯЛАТА.
Как да я разпознаем:
Ключова емоция: спокойствие, доверие, устойчивост
Основен импулс: „Обичам те, без да те спасявам.“
Проява: има яснота, граници, любов и хумор. Позволява на детето да се сблъсква с трудности, защото вярва в неговата сила.
Послание към детето: „Ти си способен, аз съм тук, когато имаш нужда.“
Резултат: детето изгражда вътрешна сигурност, самостоятелност и емпатия.
Корен: интеграция на линиите — изцелена родова памет, приемане на предците без отъждествяване.
Как да поддържаме тази посока:
– По-силна връзка с тялото и природата.
– Вътрешен диалог между всички архетипи – да не се отхвърля нито една част.
Всички тези майки живеят в нас едновременно. В различни ситуации се проявяват различно — важното е не коя ще „надделее“, а коя ще води с мъдрост. Важно е да помним, че колкото повече се опитваме да бъдем перфектни, толкова по-малко истински сме.
Децата ни не се нуждаят от перфектни родители, а от реални, живи, дишащи, понякога ядосани, но винаги обичащи. И нещо много важно, според мен – когато си позволяваме да бъдем НЕперфектни, даваме право и на децата си да бъдат такива. Да могат да грешат, да плачат когато имат нужда и един ден също да станат родители. Че за някаква друга тенденция чувам…Животът ни се люшка от тренд в тренд.
Всичко ще бъде наред! Не си сама (както е актуално да пишем и четем напоследък:)).